Мотоциклетни дневници

„Почувствах се окончателно понесен на крилете на вятъра на приключението към светове, които си представях, че ще бъдат по-странни, отколкото бяха, и към ситуации, за които смятах, че ще бъдат далеч по-нормални, отколкото се оказаха в действителност.“

Цитатът е от автобиографичната книга „Мотоциклетни дневници“ на един южноамерикански революционер и моторист, чийто лик, барета с петолъчка и пура в устата са отпечатани на милиони червени тениски в целия свят. Авторът е Ернесто Че Гевара, който е по-известен като аржентински партизанин, вдъхновител на кубинската революция и войнстващ марксист, отколкото като моторист. Но е карал и мотоциклет човекът.

Че Гевара не е единственото общо кратно между моторите и политиката. Арнолд Шварценегер, който кара Harley-Davidson беше два мандата губернатор на Калифорния. Настоящият чешки президент Петър Павел кара популярния пътешественически мотор BMW GS и като фотолюбител снима състезанията от световния шампионат по мотоциклетизъм на писта.

Аз самият подкарах мотоциклет през 1985 година, 30 години преди да започна да работя с политици. Карам и до ден днешен. Обикалям с мотор Белгия, Германия, Франция и Нидерландия, когато съм в Брюксел, и карам из България, Гърция, Сърбия и Северна Македония, когато съм в София. Много мотоциклетисти ще ми се присмиват за късите разстояния, но аз наистина не искам да ходя с мотор в Сирия или в Казахстан. Дори не искам да отида на прословутия Нордкап – популярен мото тур из фиордите на Норвегия. Мисълта за 3300 километра каране предимно по магистрали – от София до норвежкия Олесун, откъдето започва маршрутът със завоите, ме потиска дълбоко. По обикновените шосета до началната точка на Нордкап се кара нон стоп 50 часа. С преспиванията и спиранията за по цигара – близо пет дни в едната посока. Подобно пътешествие с мотоциклет изисква две седмици отпуск, какъвто аз не съм ползвал в живота си.

Започнах работа на 20-годишна възраст във всекидневник, където давахме два пъти в седмицата нощни дежурства в печатницата и работехме на смени в събота и неделя. Когато се преместих в рекламния бизнес, мислех, че съм се отървал от непрекъснатия производствен цикъл, но бързо се разбра, че греша. Рекламните клипове се снимаха през уикендите, защото трафикът е по-слаб и камионите с техника и реквизит се движат по-лесно. Заснетият материал пък се монтираше нощем заради нетърпеливите клиенти. В политическите комуникации свободното време също се оказа кът. Събота и неделя са предпочитаните дни за свикване на конгреси и – почти задължително – за провеждане на избори, така че и работата ми в Брюксел се оказа не по-малко наситена. Нордкап ще почака.

В „Мотоциклетни дневници“ Ернесто Че Гевара описва как през 1952 година с неговия приятел Алберто се опитват да стигнат с един застаряващ британски мотоциклет от Аржентина до Съединените щати. Като запален моторист уточнявам: карали са на смени Norton, модел 1939 година, 500 кубика, едноцилиндров, четиритактов, с горно разположени клапани. Машината им се разваля окончателно из планините на Чили, двамата продължават пеша и на автостоп, едвам достигат до Венецуела и не продължават нататък. Щатите е трябвало да почакат.

За да подсиля връзката между политиката и мотоциклетите, ще трябва да цитирам още един писател – този път не революционер:

„При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през стъклото ѝ, е просто допълнително гледане на телевизия. Пътникът в автомобила е пасивен наблюдател и всичко се движи в рамката пред него. При мотоциклета рамка липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Той не наблюдава гледката, а става част от нея. Усещането, че присъстваш на място, е изумително.“

Думите са на Робърт Пърсиг от книгата му „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Нямате представа колко е прав е писателят. Не е особено приятно да се пътува с мотоциклет по магистрала. Няма достатъчно завои, няма кой знае какви гледки, вятърът те брули повече, а ако удари градушка, не можеш да прескочиш мантинелата и да се скриеш под навес. С мотор се пътува по живописните шосета. Те директно те вкарват във всекидневието на хората. Виждаш лицата им отблизо, друсаш се по същия път, по който и те си чупят колите, спираш на хоремага в някое село и пиеш „Пиринско“ с четиримата му останали жители. В зависимост от сезона те удря миризма на полски цветя, на борова гора, на джибри за ракия или на стари автомобилни гуми, току-що изгорени в ТЕЦ „Бобов дол“. Минаваш съвсем близо до бивши колоси на социалистическата индустрия, които сега приличат на ръждясали скелети от гигантски метални динозаври. Спираш да пушиш край останките на някое ТКЗС с прозорци като очите на Самуиловите воини. Такива поразителни обекти са далеч от магистралите.

В същото време и най-малкото село във Франция или Белгия те посреща с табелка „Villes et Villages Fleuris“, която с цветя вместо със звезди категоризира качеството на живот в населеното място. При хотелите звездите са пет, тук максимумът е четири цветенца. Но при обиколките ми с мотор из Белгия или Франция не съм виждал табела на село с по-малко от три цветенца.

Защо България е на последно място в Европейския съюз по толкова много показатели, е дълга и поляризираща тема. Изобщо не съм защитник на тезата, че е трябвало да запазим капацитета на социалистическата индустрия и колективното трудово-земеделско стопанство, ако така е прозвучал по-горният абзац. През годините – като моторист, гражданин, журналист, продуцент и експерт по комуникации – разбрах едно. Подредените градове, цветята по табелките, доволните работещи хора, добрите болници и училища, цената на бензина и доматите и още много реалности зависят от политиците. А те се избират от хората.

Не признавам аргумента, че българите сме били апатични, че ни било все едно кой ни управлява или че не сме можели да се ориентираме в политиката. Ние избираме доколкото можем сред тези политици, които се явяват на изборите. Тук спекулирам малко с Алеко Константинов, съкращавайки цитата от един негов фейлетон само до: „Магаре да вържат за депутат — магаре ще изберат“.

Ако на изборите се явяват повече добронамерени, загрижени и подготвени политици със смели идеи и желание да подобрят живота на всички, ще можем да избираме и сред тях. Първата ми книга е озаглавена „Те ще гласуват за теб“ и цели да мотивира млади, образовани, дръзки и съпричастни хора да влязат в политиката. А ние, гласоподавателите, да ги изберем, за да водят страната към по-добро – към минимум две цветенца.